Разпространението на египетските култове в Древна Тракия е многопластов и продължителен процес от важно значение за историята на българските земи. Всъщност това е процес, който продължава повече от осем столетия – от началото на епохата на Елинизма (т.е. края на 4 – 1 век пр. Хр.) до края на Римската империя (4 век) – и остава траен отпечатък върху религиозните вярвания на местното население. Произлезли от долината на река Нил, черпейки от многообразните религиозни концепции на Древен Египет, египетските култове се превръщат в острие на централната власт през цялото си многовековно съществуване. Те били възприети много бързо от обикновените хора заради сотериологичния характер на египетските божества и по-личната връзка, която имали със своите вярващи. Затова ги откриваме из целия гръко-римски свят и в частност в Тракия, където малко или много са асимилирани с местните божества.

Произход на божественото семейство Изида, Сарапис и Харпократ

     През 332 г.пр.Хр., когато Александър Велика покорява Египет, божественото семейство на Изида и Озирис все още се почита из цялaта страна и най-вече в района на Делтата, където се установяват новите управители – Птолемеите. Последните предприемат различни реформи, за да бъдат приети от местното население и най-вече от влиятелните жреци на Озирис и Птах в Мемфис и на Амон в Тива. Много бързо Птолемей I Сотер (323–282 г. пр. Хр.) и съветниците му осъзнават необходимостта от смяна в структурата на божественото семейство, което да се адаптира към новата политическа обстановка. Така е създадено новото божествено семейство, в което Озирис е изместен от Сарапис, а Хор – от Харпократ (Атанасова 2019). То е замислено като модел и огледало на царското семейство на Птолемеите. Като баща на семейството Сарапис бързо се превръща в божество – патрон на столицата Александрия. Той е смятан за бог на плодородието, но и за господар на Отвъдното, подобно на Озирис. Изида е жената-майка в семейството. Химните (ареталогии) в нейна чест ни информират, че тя е смятана от гръцките жреци за владетелка, соларно божество, демиург, господарка на елементите, законодател, създателка на всичко полезно за хората (писменост, езици, храмове, мистерии), богиня на жените и въплъщение на майчинството, защитница на новородените, на реколтите, господарка на съдбата (Grandjean 1975: 17–21, Тачева-Хитова 1982: 51–54). Синът им Харпократ, изобразяван като голо дете с пръст в устата, има ролята на “synnaos theos” (т.е. божество, което няма свой собствен храм) (Malaise 2000: 413). Гръцките и латинските автори възприемат пръста в устата му като символ на мълчанието, а не като знак за детинската му същност, както е прието в Египет. Харпократ е „този, който налага мълчанието по време на мистериите“ (Plutarch, De Iside et Osiride, 378 b–c; Varron, De lingua Latina V.10; Ovide, Metamorphosis, 9, 692) и е смятан за бог на мълчанието, тайните и конфиденциалността (Атанасова 2020б).

Египетските култове извън Египет

     Новосъздаденото „гръко-египетско“ семейство не е особено добре прието в Египет, но пък много бързо си намира поприще из гръцките градове в Източното Средиземноморие, останали под властта на наследниците на Александър. Появяват се първите светилища на Изида и Сарапис в Пирея, Еритрея и Халикарнас (Bricault 2004). Самият Птолемей I води политика с която иска да покаже, че все още има претенции към земите на своите предци. Благодарение на коалиция между него и останалите диадохи наместникът на Александър в Азия Антигон е победен при битката при Ипсос, Фригия през 301 г. След разгрома му Птолемей I си поделя владенията му в Мала Азия със Селевк и Лизимах, новопровъзгласилият се цар на Тракия. Няколко години след победата (ок. 300–298 г.), Птолемей I дава дъщеря си Арсиноя II за жена на Лизимах. Най-вероятно сватбата им е скрепена и с определени облаги, които довеждат до трайното присъствие на Птолемеите в Южна Тракия. След смъртта на Лизимах през 281 г. Арсиноя II се омъжва за брат си — новият цар на Египет Птолемей II Филаделф (283–246 г.). Това му дава основание да разшири влиянието си в северна Егея и да установи контрол над тракийските градове Енос и Маронея. Наследникът на Птолемей II — Птолемей III Евергет (246–221г.), който довежда морската империя на Птолемеите до нейното най-голямо надмощие, успява да покори цялото южнотракийско крайбрежие от Абдера до Тракийския Херсонес (Атанасова 2020а).

Разпространение на египетските култове в Древна Тракия през Елинистическата епоха

     Всъщност целият 3 в.пр.Хр. е белязан от присъствието на Птолемеите в Южна Тракия, което, без съмнение, е било предпоставка за търговски и културен обмен. Един от най-видимите остатъци от това присъствие е проникването на египетски култове в тракийското религиозно пространство (Атанасова 2020а). Съществуват две основни хипотези за тяхното проникване в Тракия. Първата твърди, че това е част от пропагандата на Птолемеите за надмощие в този район (Cumont 1929: 74–77). Според другата разпространението на култа към египетските божества няма политическа основа (Fraser 1960), а по-скоро се дължи на търговски връзки и културен обмен. Съвременните изследвания показват обаче, че нито една от двете хипотези не е категорична и че навлизането на египетските култове в Тракия е нюансирано и се дължи на различни фактори (Bricault 2004: 245). На първо време е от изключителна важност да се определи дали има едно първоначално проникване на култа на Изида – мореплавателката, т. е. на Изида, която не е част от „божествената двойка“, какъвто е случаят в останалите области на Егеида.

    След средата на 3 в.пр.Хр. Изида и Сарапис са представени като двойка божества, модел и гарант за властта на Птолемеите. Лика на двете божества се появява върху монетите от Перинт, Южна Тракия. В този период е написана и т.нар. ареталогия на Изида от Маронея, Южна Тракия която дава информация за всички качества на богинята (Grandjean 1975). Най-вероятно текстът е писан от грък, който се е опитал да нагоди представата за богинята с местните вярвания. Култът бързо се разпространява и достига Анхиало и Месамбрия, която се очертава като най-важен център на египетските култове в Тракия. Изследването на всички паметници от този древен град, както и тези от Анхиало, Одеса, Аполония Понтика и Дионисополис, е от съществено значение за разбиране на влиянието и размерите на култа към двойката Изида – Сарапис по време на периода на Елинизма (Атанасова 2021).

Разпространение на египетските божества в Древна Тракия през Римската епоха

     Налагането на римската власт в тракийските земи има свое отражение в разпространението на египетските култове. Римските императори започват да ги почитат и да ги свързват с царската си власт. Египетските божества започват да се срещат все повече в епиграфските паметници, пластиката и нумизматиката. От направените предходни изследвания обаче не става ясно от коя дата тази тенденция започва да се усеща и в римските провинции Тракия и Долна Мизия. Според изследването на М. Тачева-Хитова това е станало по време на Антонин Пий (138–161 г.сл.Хр.) и Марк Аврелий (161–180 г.сл.Хр.) (Тачева-Хитова1982: 96), т.е. сравнително късно в сравнение с останалите римски провинции. Всъщност, според най-новите проучвания, египетските култове вече са били на почит в Римската империя още по време на Флавиите (69–96 г.сл.Хр.) (Брико 2020: 22). Император Веспасиан (69–79 г.), основател на Флавиевата династия, използва престоя си в Египет, за да обвърже и легитимира властта си с двойния патронаж на Сарапис и Изида. Големите градове от римските провинциите започват да издават монетни емисии с образите на египетските божества в знак на единомислие с централната власт. Възниква обаче въпросът за степента на приемане на египетските култове от местното население. Нашето проучване на паметниците от Сердика показа, че култът към египетските божества не е бил изключително императорски и ограничен със сеченето на монетни емисии като част от провинциалната политика (Атанасова 2019; Атанасова 2020а). Напротив в Сердика е имало реални последователи, които са вярвали и почитали божествата като свои.

     Още по-неясен е краят на египетските култове в тракийските земи. Знаем, че най-късно датираният надпис, свързан с тях е от Рим от 25 май 390 г. (Bricault 2005: n° 501/0212). Две години по-късно, големият храм на Сарапис в Александрия изчезва в пламъците, а с него и дългата история на египетските култове в гръко-римския свят (Bricault 2020: 33).